Свитъка
Загледана в просторите на мъдрост побеляла,
съзрях вълните морски аз и свитъка свещен.
Търкулна се по пръстите ми пясъчно огряла
къдрицата на светъл лъч над сивкавия ден.
Където във очите му тъмнееше съдбовно
изгубеният в белезите мой раним нюанс,
а черен кичур сякаш бе завързал до греховност
на времето отмерената крачка в сляп каданс.
И смисъл, като скитник сам, вървеше през пустиня.
Наоколо оазисно се спускаше нощта.
Но звезден дъжд от нея душата щом отпие,
ще утоли сълзѝте им на мирова тъга.
А босите му стъпки звучаха отпечатващо,
загнездили в следите си посоката живот.
В просторите и днес със поглед изначален
житейска мъдрост търся аз и истина, любов.
Загледана във бъдното като в една картина,
провиждам белотата на търсения бряг.
Дано вълните морски свитъка разлистят
и не потъне словото в незнание и мрак.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Цветето Б. Всички права запазени
