Свято е само на края на селото
Забравените села...
Живите?!? По комините се броят...
Няма звънарна... Наляга тъга,
а в ушите ми: Свят! Свят! Свят!
Свято е само на края на селото...
Гробищни плочи... По-много от къщите...
Последните друми свършват с опелото...
Не бива! Не бива да сме си същите...
В душата напира безумен въпрос
и изтича, изтича в очите:
За нас ще възкръсне ли самият Христос,
щом сме бездушни, щом сме и сити?!?
Наляга нощ... Отново самота...
Награкват врани, като на прокоба...
На масата е чашата с вода
и лук и хлебец... и така до гроба...
Млечен път... Припламнали звездици....
Луната вие сърп... Лъчи...
А там, във черно, някаква старица
до кладенеца плаче и мълчи...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Дяков Всички права запазени
Селата ни се превърнаха в гробища...
