Сякаш нищо никога не е било...
Тихо приседнах,
не ме забеляза…
Призрак съм в бяло,
изтъкан от печал…
Буря съм страшна,
в тишината избухвам…
Но за теб съм писък,
не чут и без глас…
Чувство студено виси
във пространството,
времето спира
за глътка покой…
И лутам се,
подобно на прилеп,
кръжаща,
във вечерния мрак след порой…
Звън на китари
се носи във нищото,
глухо и пусто е в тази земя…
Тук те изгарят на клада
за вричане, да обичаш е страшно,
но не свеждам глава…
Всяка нишка във мене прегаря,
стопявам се без да усещам студа…
И ставам все по-малка искрица,
изгубвам се,
а гласът си забравих от слушане…
В земята изчезвам
и няма ме…
Остава си тихо,
безумно, безчувствено…
И сякаш нищо
никога не е било…
И сякаш мен ме е нямало…
10.04.2008
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
