Съботен сонет
СЪБОТЕН СОНЕТ
На просяка душата е сълза –
която скритом броди из всемира
Търкулната в листенце на бреза,
тя в крехките зелени вейки спира.
И дълго в нея слънцето блести –
изпрело светлината с тънки пръсти.
И знам, че Бог сред скутите ѝ спи –
преди да дойде – за да ни покръсти.
Щом мина събота край нечий храм,
преди да вляза вътре, се оглеждам –
на просяка, протегнал празна длан,
аз с безпределна обич ще му дам
искрицата на сетната надежда –
че в трудностите няма да е сам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
