Събуди ме...
Изведи ме от прегръдката на вечната тъга!...
Претръпнах вече и не ме боли:
от горчивата амброзия на дните,
от прекършения устрем,
от счупените пръсти…
Не мога даже да се порадвам на дъжда,
който изпива сетните ми сили,
измива съвестта ми,
а с капките четирилистни
надеждите ми поувехнали прекръства.
Помогни ми да прехвърля вълнолома на нощта!
Да се предам във плен на изгрева,
а ако той поиска – до кръв да нарани душата ми…
Защото – страхът от нищото
възторжено провира дебелото си тяло
край еднокраките ми спомени…
Защото тази пролет не си дойдоха птиците,
във хоризонта се изгубиха ятата им,
а след лятото беззвучно – пристъпи есента…
Защото – неказаните думи
не намерих по кого да пратя…
Събуди ме, ако видиш край брега надежди!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Чернев Всички права запазени
Харесва ми много! Въздействаш на сетивата и мисълта, да знаеш!!!
