Събуди ме...
Изведи ме от прегръдката на вечната тъга!...
Претръпнах вече и не ме боли:
от горчивата амброзия на дните,
от прекършения устрем,
от счупените пръсти…
Не мога даже да се порадвам на дъжда,
който изпива сетните ми сили,
измива съвестта ми,
а с капките четирилистни
надеждите ми поувехнали прекръства.
Помогни ми да прехвърля вълнолома на нощта!
Да се предам във плен на изгрева,
а ако той поиска – до кръв да нарани душата ми…
Защото – страхът от нищото
възторжено провира дебелото си тяло
край еднокраките ми спомени…
Защото тази пролет не си дойдоха птиците,
във хоризонта се изгубиха ятата им,
а след лятото беззвучно – пристъпи есента…
Защото – неказаните думи
не намерих по кого да пратя…
Събуди ме, ако видиш край брега надежди!...
© Красимир Чернев All rights reserved.
Харесва ми много! Въздействаш на сетивата и мисълта, да знаеш!!!
