Съдбата всъщност е човек
Щастлива ли си там, където
учудени се срещат ветровете,
завихрят се и върху тях, в небето,
птиците подпират си крилете?
Щастлива ли си, дето гасне
слънцето и нищо не нашепва,
а щом мечта роди се и порасне,
убиват я и не потрепват?
Щастлива ли си с тия ятагани,
които те разсичат на парчета,
а после към отворените рани
насъскват глутница от псета?
Не вярвам. Знам! Не си щастлива...
То, щастието, гнет не трае.
Съдбата е болезнено ревнива,
щом някой с нея си играе.
Но тази ревност странно отмъщава.
Тя сяда и твори във мрака.
Търпи и винаги прощава.
И просто чака, чака, чака.
Не чака теб. Не чака някой.
Тя чака времената да се слеят,
тогава знае тя, на всякой
изборите му ще оживеят.
Ще види всеки сам-самичък
кога, къде и как е свърнал,
кога е бил злодей, кога добричък,
кога е удрял и кога прегърнал.
Съдбата отмъщава милостиво,
че не на всеки товарът му е лек,
за кратко във живота е красиво.
Съдбата всъщност е човек.
И човеците безумно се преплитат.
И техните съдби се украсяват.
Едни долитат, други пък отлитат,
но накрая всички оживяват.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Лебовски Всички права запазени
