Там на брега,

където пясъкът броеше секундите.

В главата и се вихри черно ято.

Вижда сън.

Вижда стая.

Изглежда пълна, а е празна.

Може би е сцена.

Отпред седи маска.

Тъй лъскава и красива

и все едно тайна прикрива.

„Искам я!”-тя възкликва.

Взима я в ръце и се топи.

Изцапа я с черни следи,

гори нежните ръце.

Полепна по попареното сърце.

Изчезна всичко,

стаята е празна.

Вече вътре нищо няма.

Дори и стаята не съществува.

След миг се буди вече друга.

Отровата е в нея и тече.

От нея губи и представа

за времето, което отминава.

Все едно го няма.

Държи живота си в двете си ръце.

Всеки ден в жертва нещо дава.

Вече нищо не и остана.

Само споменът не избледнява.

В мислите лежи, изгнива,

гори я отвътре жива.

Чака прошка,

от тоз на който плаща.

Само времето остана живо.

На него вярва и разчита.

Бавно ще оправи

всичко непоправимо.