Сън
Мое крехко мълчание,
позвъняваш ми нощем,
на прозорец почукваш
да говориш в съня ми.
Като с човка на птиче,
прежадняло за още,
само с повей на клонче,
разлюляваш света ми.
Беше в сън на картина,
ти целуна ме нежно.
Там стояхме пред блока
до колата ти черна.
И гласът ми заглъхна,
а лицето ти грейна,
ти попита ме: Силвия,
накъде е басейна?
Накъде е зората?
И ще дойдеш ли с мене?
Аз те гледах в страха си.
Аз те гледах не смеех.
Крехко, бяло мълчание,
тихо бавно изстена.
Тихо кратко изстена,
под завивка сатенена.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Силвия Илиева Всички права запазени
