Сън
Мое крехко мълчание,
позвъняваш ми нощем,
на прозорец почукваш
да говориш в съня ми.
Като с човка на птиче,
прежадняло за още,
само с повей на клонче,
разлюляваш света ми.
Беше в сън на картина,
ти целуна ме нежно.
Там стояхме пред блока
до колата ти черна.
И гласът ми заглъхна,
а лицето ти грейна,
ти попита ме: Силвия,
накъде е басейна?
Накъде е зората?
И ще дойдеш ли с мене?
Аз те гледах в страха си.
Аз те гледах не смеех.
Крехко, бяло мълчание,
тихо бавно изстена.
Тихо кратко изстена,
под завивка сатенена.
© Силвия Илиева All rights reserved.
