Сънуваш ли...
И нощите ти
имат ли предчувствие за ден...?
Студено ми е само със луната,
сънят ми от сълзи е победен.
Проспах ли щастието си?
Очите си скривах с ръце...
когато сърцето,
сковано от страх,
крещеше със шепот...
дете -
остава винаги,
ако завесите не пуснат светлина.
Зад тях потънал в мрак
топи се всеки трепет,
всеки зов заглъхва в тишина,
разкъсва мислите ми несъбрани...
Ти виждаш ли ги някога насън -
приличащи на черни врани -
спомените...?
Имат ли живот?
Или са чужди
неоставени от теб следи...?
Във шепата си скрих трохи -
от себе си
и от преди...
Приличащи на черни врани -
истините впиват се в плътта ми...
Не ме боли,
илюзия е всичко във стиха ми...
Защо тогава иска да забрави...?
Детето
иска да прости
изгубените страници от рая...
Не зная.
Сънят ми от сълзи е победен,
студено ми е само със луната
и чакам
да изгрее ден...
© Елена Леонова Всички права запазени