СЪНЯТ МИ БЯГА

С хапче бяло и без хапче,
сънят все бяга, като отвързан кон.
Хвана ли юздите му, крача
неяхнала го по стръмния склон.

Той ме тегли в тъмници,
през кал и старинни руини.
Искам да полетя като птица,
но животът тежи от години.

Отново изпускам юздите.
Забравих за коня, нека препуска.
Лежа и се взирам в звездите.
Светлините им мигом изпускам.

По терлички влизат в стиха ми.
Ставам и сядам да ги опиша.
Луната се хили отсреща в страха ми.
Паля цигара - настървено вдишвам.

Звездите прозират от редовете,
но ги засенчват облаците тъмни.
Сълза се плъзва от сърцето,
мъката ми със сол да закърми.

Ръце вдигам от листа и лягам.
Спя ли, не спя ли - не зная,
но се виждам - през гробища бягам...
Не е Ад страшен, нито е Рая.

Обикалят ме мъртви - трапези редят...
Ще посрещат новия смъртник.
Кой ли е? - моите устни мълвят...
Кой ли е нещастният пътник?

Отварям очи и повтарям въпроса.
Зората от прозореца ме приветства.
Има ли значение часовете колко са?
Важен е мигът синьо небесен!!!

01 05 2017