Морето - границата на възможното
за хората, родени в бетона,
панеленото ято юрнато да обетова, надъхано налазващо простора
като нашествие над пасбище на морно стадо, превземащи полета скакалци
нахлувахме в морето на стада, на тумби, на рояци - за ново жадни луди пришълци,
за нас бе символ на последна радост - ваканция, сергии, свобода,
стрелбищата, близалки, дъвки “Турбо“, момичета, бикини - красота,
водата беше повече от всичко, надхвърляща представи ширина
на необятното, фантазното, на онова мечтано неизказното на приказното, приключенски водолазното.
То - после се изнесе, емигрира, разкри стотици, хиляди лица
на - по-красиво, недостъпно, синьо, непостижимо, немислимо досега
представи се на турски, гръцко стана, испанско се оказа – океан.
И белег за престижност е отново, но от страна на външния бустан.
А нашето, на детството морето?
То вече е достъпно, обичайно - банално е морето – свършен блян.
© Зоя Христова Всички права запазени