СЪТВОРЕНИЕ

След хаоса, след дивия бушуващ зной,

след ери в ледове сковани – пак покой.

Покой на раждания нови,

покой, след него изгрев,

прострял лъчи над първите основи,

открил във сенките движение и ред,

случаен, може би, но занапред

отправил към материята призив.

Жива сила, подхвърляна от морските вълни,

заляла майчината земна гръд,

неосъзнала още свойта плът,

плахо тръгнала по стълбата на вековете,

нараствала, променяла се не със дни,

градила своя облик със столетия.

Семето покълвало полека,

разумът завидно си пробивал път,

пламнал огън, вик подгонил тишината,

на пътеката стоял човекът,

поел с ръцете си трудът,

повярвал в силата на своите братя.

И ето на, във нощ безлунна,

глава повдигнал той и зинал в миг.

В очите му нов трепет засиял,

гърдите свили се след неистов вик –

Човекът свойто бъдеще видял,

в звезда политнала Земята да целуне.

В. В.