Та били и от злато оковите
Да не беше се клел и заричал поне,
щом прегърнеше в нощите лудата.
Колко пъти отрекох те – на коленè?
Ти по мъжки си чакаше чудото.
Да не беше ми носил среднощни води,
от Луната потайно огряните.
След разсъмване никога, както преди,
аз не съм ти мехлема на раните.
Да не беше ме срещал, че аз съм беля,
ще ти пламне след мене и къщата.
Аз съм никоя. Пътя си с вятър деля,
като буря съм – никога същата.
И когато ме летен щурец позове,
ще забравя какво съм ти давала.
Аз съм ехо и имам безброй гласове...
Ти – набожният, виждаш в мен дявола.
А пък аз съм мъглица над тиха река
и пороят отнесъл мостовете.
С мъж и дом – птица как да живее така?
Та били и от злато оковите...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
