Да не беше се клел и заричал поне,
щом прегърнеше в нощите лудата.
Колко пъти отрекох те – на коленè?
Ти по мъжки си чакаше чудото.
Да не беше ми носил среднощни води,
от Луната потайно огряните.
След разсъмване никога, както преди,
аз не съм ти мехлема на раните.
Да не беше ме срещал, че аз съм беля,
ще ти пламне след мене и къщата.
Аз съм никоя. Пътя си с вятър деля,
като буря съм – никога същата. ...