Така, че спестете си ада и рая
Животът за мене пести си цветята,
не исках и аз да ги къса.
С копривена риза до днес ме намята.
Завижда ми явно. На хъса.
Издигах ли къща, все нямаше стряха
и бе от основите крива.
В градината тръни на воля растяха,
венеца от тях ми отива.
Чешма ли съзиждах за жаждата чужда,
водата пелин бе. Горчеше.
Но пиех, не се и оплаквах без нужда.
Е, само в стиха безутешен.
Умряха по пътя ми няколко коня,
(галопът безспир умори ги),
но още мечтата си синята гоня
и вярвам в дебелите книги.
Кажете го! Хайде! Дори изкрещете.
Животът ми в друмища мина...
Дори и насън, но засаждам си цвете
и имам си дом и камина.
Пред нея ме чака любов и го зная,
ината, съдбовна и късна...
Така, че спестете си ада и рая,
че приживе аз ще възкръсна.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
