Там в България, едно детенце плаче,
обвито с вълнено шалче, в къща от шубраци
скрита на горското поле, плаче и сълзите
в бездънна яма се стичат, затулена от скръб голяма!

Силен глад измъчва детето, а младата майка,
наглед бледа и болнава, с целувка стопля негово челце,
бди над своето чедо и болежките преглъща,
детските коси гали и топло го прегръща!...

В гърдите свои го притиска, от ръце го не изпуща,
и нежно детето люшка, ала бедната майчица мълчи!
Дума не обелва, че бъдещето смътно я потиска,
чуди се как гладът му да утоли, като няма веч пари...

Там в България, в малката й къщица, тънеща в печал,
като вехнещо цвете тя избледнява, aла болната майчица без жал,
с очите мрачни, и кръвта си дава, кръвниците да не грабят от нея и народа, 

и тъжна песен сама запява, ала на кого да се надява?

През детето поглежда навън, през пукнатия прозорец на родната й стряха, 

и се жалва самичка, че всичко й отнели, и последната трохичка, и вярата дори, 

детето й неспирно плаче в януарската тъмница, тя го чака да заспи, 

докато Балкана като покорна рая в пущинака спи.

Съмва се вече, бедната майчица из селото се завтече, изедниците да извика,

за залък хляб да ги помоли и кмета от кметството наднича,
тя го вижда отдалече, и силно се провиква;
,,Една стотинка нямам, че заради вас нищо ми не остана!''

Нагло кмета се подсмихва, ала тя за миг се не спира и жално го моли:
,,Дайте ми залък хляб поне, че моето чедо гладува от дни,
а пък болест вече ме обзе и да му заситя глада аз не мога,
защото в тези мъчни дни здравето ми отнехте!...''

,,Боровете за камината ни взехте, свалихте ни дрехите от гърба!...'' 

- тя продължава, ала управниците в дворците си се скриха, масите опразниха,
от алчност опиянени, нас оставиха, сиромасите, боси да вървим

по снежните поляни, в зимните виелици да зъзнем, и да кървим...!

Там в България остава желанието ни за борба,
желанието за човешка свобода, съвършенството и идеализмът ни,
които нагло те ругаят, откак чужди знамена подло развяват,
на нашата свята и родна българска земя!

Неканени под бащината стряха, бюрократите дебели,
от властта като с наркотик опиянени, плюят злобно
върху лицата на простите плебеи и сметка си не дават,
че с тяхното дело са ненужно малцинство в кроткото ни село.

Писна им на сиромасите хляба им да изяждат,
та щом децата им, обречени на живот в мизерия от тиранина,
пораснат, заради едничката мъст ще потърсят саморазправа
и срещу изедниците ще се хвърлят в борба голяма!

На бунт яростен, на крака България ще вдигнат
и за прошка, на колена, тираните ще да паднат,
ала завършекът им не може да е спонтанен,
че заради откраднатото от нас двойно ще да плащат.

Огън бушува в българските юнаци, и ще помете ибрикчиите, 

тумбаците, еничарите, и чорбаджиите в нашата родина,
както тлъстината, която изплува в бурното море
на морското дъно се запраща безжалостно и със сила, 

а срамът наш бавно, бавно ще отмива.

~ Идва Видоведен! Да живее България!