Там в България, едно детенце плаче,
обвито с вълнено шалче, в къща от шубраци
скрита на горското поле, плаче и сълзите
в бездънна яма се стичат, затулена с тегота голяма!

Силен глад измъчва детето, а младата майка,
наглед бледа и болнава, с целувка стопля негово челце,
бди над своето чедо и болежките преглъща,
детските коси гали и топло го прегръща!...

В гърдите свои го притиска, от ръце го не изпуска,
и нежно детето люшка, ала бедната майчица мълчи!
Дума не обелва, че бъдещето смътно я потиска,
чуди се как гладът му да утоли, като вече няма пари...

През детето милата майка поглежда навън,
през пукнатия прозорец на родната си къща, и се жалва,
че всичко й отнели, и надеждата дори, в януарската темнина
детето й гладно чака да заспи, а Балкана като рая покорна спи.

Тръгва бедната майчица из селото, изедниците народни да извика,
за залък хляб да ги помоли и кмета от кметството надниква,
вижда го майката и със силен глас, отдалеч се провиква;
,,Една стотинка нямам, че заради вас нищо ми не остана!''

Нагло кмета се подсмихва, а тя за миг се не спира и жално го моли;
,,Дайте ми залък хляб поне, че моето чедо гладува от дни,
а пък болест вече ме обзе и да му заситя глада не мога,
защото в тези мъчни дни силите ми отнехте!..."

Там в България, в нейната къща, потъваща в скръб,
надеждата като умиращо цвете изтлява, a бедната майка,
с очите гледащи надолу и кръвта си дава,
кръвопийците да спрат да грабят от нея и от народа.

Отнеха боровете за камините, свалиха ни дрехите от гърба.
Управниците в дворците си се скриха, масите ни опразниха,
от алчност опиянени, оставиха нас, сиромасите, по снежните поляни

боси да вървим, да мръзнем в зимните виелици, и да кървим...!

Там в България остава желанието ни за борба,
желанието за човешка свобода, съвършенството и идеализмът ни,
които нагло те ругаят, откак чуждите знамена подло развяват,
на святата и родна българска земя!

Неканени под бащината стряха, бюрократите дебели,
от властта като с наркотик опиянени, плюят злобно
върху лицата на простите плебеи и сметка си не дават,
че с тяхното дело са ненужно малцинство в кроткото село.

Писна им на сиромасите хляба им да изяждат,
та щом децата им, обречени на живот в мизерия от тиранина,
пораснат, заради едничката мъст ще потърсят саморазправа
и срещу изедниците ще се хвърлят в борба голяма!

На бунт яростен на крака България ще вдигнат
и за прошка, на колена, тираните ще да паднат,
ала завършекът им не може да е натурален,
че заради откраднатото от нас двойно ще да плащат.

Огън бушува в българските юнаци, и ще помете чорбаджиите,
ибрикчиите, тумбаците, и еничарите в нашата родина,
както тлъстината, която изплува в бурното море
на морското дъно се запраща безжалостно и със сила,
а срамът наш бавно, бавно ще да отмива.

~ Идва Видоведен! Да живее България!