За мен времето е спряло,
в оня ден, в оназ минута,
когато птиче вън е пяло,
а теб някой някъде далеч от мен избута.

Дали ме виждаш през очите на листата,
дали ме чуваш със ушите на гората?
Защо се питам всеки ден,
те избута някой някъде далеч от мен.

Двеста химикала да изпиша,
никога не ще опиша,
какво е самота и празнота,
задушила ме във тон без нота.

Дали е смислено това,
да живея със тъга,
да избутвам всеки ден
до последен дъх във мен.

Ще те срещна ли отново
или започва всичко там наново?
Ще те прегърна ли не знам,
но всичко за това ще дам.

Проклинам всеки ден далеч от теб.
Тате, как да продължа напред?
Времето за мен е спряло,
ти пред мен си, когато аз пред огледало!