Татковата къща
Зад хребета е татковата къща смълчана,
там където първи облакът се мръщи,
светкавица мощна тишината натрошава
и ехтят шубраците и борове могъщи.
По пътеката бавно слизам и е мрачно,
прозорците глухо пропукват в нощта,
килнат коминът изглежда призрачно,
по небето няма изгряла ни една звезда.
Стигнах до портата обрасла в бръшлян
и от времето още стои си открехната,
в ключалката вятърът е дълбоко заспал,
и Шаро го няма, да ме посрещне.
Надвеси се споменът на татко с очите,
две сълзи се стекоха пред стария праг,
усетих пареща болка отляво в гърдите,
в празната къща настанил се бе мрак.
А помня, как ухаеше хлябът на мама,
как го чупеше татко с корави ръце
и всички насядали край маса голяма,
как се смеехме весело и от сърце.
И все по-плътен приклещи ме мракът,
горещи вълни се надигнаха в тялото,
спомените тъжни отдавна ме чакали,
да го подпалят сърцето ми цялото.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
