Един живот живеем,

 борим се с все сили,

 отиваме да проумеем

  и да обичаме хората ни мили. 

Слънцето заменя се от вечен мрак, 

тишината празна там шепти, 

няма никога да стъпим на бащиния праг, 

никога не ще сбъднем детските мечти. 

Оставаш дълбоко в сърцето,

 макар че част от там я няма,

 избледнява с времето лицето, 

бавно излизаш от дълбоката бездънна яма.

 Животът несправедливо граби младите души,

 отива си пламъкът в очите, 

сърцето отново продължава да тъжи, 

отново стичат се болезнено сълзите.