Пазя наша снимка в стъклена рамка, мия я грижливо с реки от сълзи, галя я със трепереща ръка, отмаляла, и питам я отчаяно: "Защо? Кажи?" И сама, във мрака на празната стая, слушам песни със познат репертоар, за момиче страдащо, сломено, опустошено от любовния пожар... И спомням си със мъка за нас и времето, когато бяхме щастливи, когато показваше ми всеки ден че обичаш ме... БОЛИ МЕ!!! Сега чувствата грижливо прикриваш зад маската на безразличието си... Криеш ги или вече ги няма? Отговора пазиш за себе си... И припявам без глас на тази балада, и моля се думите да стигнат до теб... Дали ще можеш да проумееш тогава защо са тъжни очите... БОЛИ МЕ!!! Къде е човека, който обикнах? Скри ли го или вече го няма? Търся го в очите ти отчаяно, там виждам само празна яма! Няма и следа от искрата любовна, от нежността, която ме крепеше... А беше друго, беше истинско, наистина красиво... но явно БЕШЕ!!!