Ти
В този свят на вечно вдъхновение,
творил ли си по свое усмотрение?
В гърдите на несекващо вълнение,
отпи ли от вълнѝте на падение?
В тези дни, отровени със злоба,
с хората успя ли да говориш?
Тихо – без да ровиш и да спориш,
впито към инстинкта да ги водиш.
Виждам, че всички са тъжни.
Небето, провесило нос –
носи сърцата ненужни,
бавно на златен поднос.
Какво да направя? Как да изляза?
Този театър копнежа затрива.
Как да боравя? Всичко изгнива.
Думи попива. Гърми и загива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Драганов Всички права запазени
