Тишина
Че тишината може да боли
разбрах, едва когато си отиде...
Сега вали. В душата ми вали.
Дъждът изми омрази и обиди.
Остана само болката, и тя
ритмично хапе с пулса на сърцето.
И вдигам в тази глуха тишина
наздравици за мъртвите поети.
А камъните, дето ги събрах
със каменни сълзи безмълвно плачат.
Те знаят, че ще се превърнем в прах
и вятър ще ни разпилее в здрача.
Защо тогава мразим и делим
пространство и земя под небесата?
Светът е преходен. И предвидим.
А Вечността е пристан за душата.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Гълъбина Митева Всички права запазени
.
