Тишината е красивата мулатка на безкрая
Тишината бе обсебваща, пленяваща и топла…
изпитото през миналата нощ
накървяваше немилостивото око на изгрева
до болка,
а белезите от рибарските весла
заличаваше с палитрата си
самотата…
Дори крайбрежните тръстики докосваха
оголената пустота на вечността.
Величествената тъга
разхождаше най-новата си рокля,
а дантелената ù прегръдка
с последни сили
удържаше най-нежните сълзи
на добротата… и днес несрещнала
голямата любов…
Прехапал грака на необятния си махмурлук,
гларусът от пощата
пак не тръгна за Одеса,
а уличните котки -
притаили изневярата,
се лутаха във търсене на слънчеви петна…
Със непосилно съвършенство
се окичваше раздялата
и само оголеният зъб на залива
напомняше за болката си ежечасно…
Безмълвието разпиляваше
кристалите на острите си истини,
които чакаха в засада
босоногите деца на нашите копнежи…
Дори Вселената
се криеше зад прага на предстоящата минута,
погълнала в утробата си
най-необяснимата вина…
А този недовършен миг на тишината
предвещаваше в акордите си
още шепа… тишина…
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Красимир Чернев Всички права запазени
