Той има си куче
Той е там. Облечен е дрипаво.
Накуцва тъжно с левия крак.
Има си куче. То пък е рижаво.
Скитник с лице, пропито от прах.
Снощи по тъмно имаше улица,
до късно вървя и брои ù листата,
с последните купи си сливова
и почна във нея да дави тъгата.
Не плака, само измисли си дом,
стъкми си легло на някаква пейка,
и удави после последния стон,
погали си кучето и тихо си легна.
Сънува маса с покривка и стол,
паница с ухаеща, пареща супа
и се усмихваше, сякаш на свой,
с усмивка, която иглеждаше къса.
А кучето гледаше с влажни очи
и толкова искаше да му каже,
че някога имал е светли мечти,
а днес ще осъмне пак на паважа.
Замълча и се сви на кравайче,
да можеше топло да го прегърне.
Дъждът засълзя. Кучето знаеше,
треперят сълзите, докато съмне.
Той е там. Облечен е дрипаво.
Накуцва тъжно с левия крак.
Има си куче. То пък е рижаво.
Скитник с лице, пропито от прах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
