Топъл спомен за една приказна планета

Пазя постулатите на баба, тръгнала към райските нивя.
Баба ме научи, че не трябва аз да се страхувам да греша.
Помня, че обичаше да готви леща на горещия котлон.
Пуснали са в мислите ми котви спомени за сладкия бонбон.

Баба ни обичаше безкрайно. Сядахме до пътната врата.
Вечер ни разказваше омайно приказки с отворена душа.
Слушаха я пеещите нощи. Мравките я слушаха дори.
Сгушени, мечтаехме си още баба да разказва до зори.

Ръсвах мерудия на филия, тичах си на воля по пръстта.
Тичах като истинска фурия с много други слънчеви чеда.
Времето – юначе – се обърна. Баба се превърна в тишина.
Поривът да плача, ме обгърна в тежката целувка на смъртта.

Баба се спомина като птиче. Къщата на село се стопи.
Споменът за нея ме облича в дрехи от неонови звезди.
Може би животът е монета, хвърлена към някого отвъд.
Баба ми е приказна планета, кретаща по скромния си път.