Третият сезон
Слънцето във жълти клони,
до сънени врабци се свива,
сълзи от злато по земята рони
и плахо по лице й ги разстила.
Последни ивици мъгла,
потъват някъде във храсталака,
настъпва утро, носещо зова,
на първия петел далеч проплакал.
Пристига с него третият сезон
и хвърля хлад в краката боси,
откъсват стъпките ми тъжен стон,
от трева настръхнала и росна.
Протягам се с треперещи ръце.
И търся есента - да я докосна.
Потапям пръсти в хилядите цветове,
а тя чрез тях ме омагьосва.
И свличам се на мократа земя,
а тя разплаква се, че лято си отива,
притихнал и допрял в гръдта й колена,
прегръщам я - не искам да изстива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деян Димитров Всички права запазени
