Тринадесет години от тогава
Очите му! Да беше ги видяла!
И влюбих се. А белите коси,
предчувствие – за скръб и за раздяла.
Но луд копнеж нозете покосѝ .
Да беше чула, само ме попита,
да седне, че самотна съм била
и птицата - сред бръчиците скрита,
разпери към косите му крила.
Целува бавно чаша с макиато,
в душата ми сто бури и рушат...
И есента ми в цвят на старо злато,
копнее по него. Странен непознат.
Тринадесет години от тогава,
а мразя макиатото, сладнѝ!
Била е значи ориста такава,
любов горчива, в дългите ни дни.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надежда Ангелова Всички права запазени
