Няма те, а смехът ти в мен кънти.
Това не е раздяла, но сълзите на очите ми не крият,
че нищо няма да е същото.
Махам ти с ръка
и ти затваряш вратата пред мен
и шепнеш, че дългът те зове.
Знам, че ще те видя пак,
но нищо няма да е същото.
Стоя в празната стая,
припомняща незабравимите моменти,
а сълзите се стичат по лицето ми, неканени.
Ах, живот, трябва ли да пораствам?
Трябва ли да се разделя с любимите хора,
с играчките, с детството?
Защо  никога нищо няма да бъде същото?