Тръгва си тихо човекът

Есенна сутрин. Мъгла.

Тръгва си тихо човекът.

Сянка и болка. Крачи едва —

глътка въздух... полека.

Фалшива надежда намята.

Ръцете — безсилни — държат.

Взорът му търси отвъд полята,

устните „сбогом“ мълвят.

Дъждът се усилва. Пада.

Като леден, невиждан саван.

Сам, той притихва. Сяда —

взрян в небесния сив таван.

Утре не ще има за него.

Знае - няма път към дома

гасне - пламъче бледо,

горчива е всяка капка вода.

Сутрин. Вече го няма.

Крясък раздира гърдите.

Сам — в тъмната яма.

Нечути остават молбите.

Очите му бяха сини — като море.

Ръцете — силни. С душа на дете.

Честен, добър. Почти — клише.

Баща ми - мойта земя… и море.