Тръгва си тихо човекът
Есенна сутрин. Мъгла.
Тръгва си тихо човекът.
Сянка и болка. Крачи едва —
глътка въздух... полека.
Фалшива надежда намята.
Ръцете — безсилни — държат.
Взорът му търси отвъд полята,
устните „сбогом“ мълвят.
Дъждът се усилва. Пада.
Като леден, невиждан саван.
Сам, той притихва. Сяда —
взрян в небесния сив таван.
Утре не ще има за него.
Знае - няма път към дома
гасне - пламъче бледо,
горчива е всяка капка вода.
Сутрин. Вече го няма.
Крясък раздира гърдите.
Сам — в тъмната яма.
Нечути остават молбите.
Очите му бяха сини — като море.
Ръцете — силни. С душа на дете.
Честен, добър. Почти — клише.
Баща ми - мойта земя… и море.
© Д. Стоянова All rights reserved.