kity (Людмила Нилсън)
145 8539
25.04.2008 г., 11:37 ч.

Тук съм 

  Поезия » Любовна
1481 0 34
 

Почука тихо на вратата ми... отворих.

Поканих те да влезеш у дома,

не помня - първа ли те заговорих

или отвърнах аз на твоите слова.

Дар донесе ми - една надежда.

Събуди моите заспали сетива.

Дали сърцето ми  към теб поглежда?

Не знам! И ти не питай за това!

Не казвай нищо. Заповядай, настани се!

Ще ти създам уют,  навън вали,

ето... на рамото ми облегни се

и ако искаш, просто помълчи!

Аз ще те слушам, това го мога,

разговаряла съм вече с тишината.

Отговори нямам на въпроса,

но знам едно... не бягай от съдбата.

Да ти налея ли? Да пием двама.

Да отворя вино или уиски с лед?

Така е,  понякога си заминава...

За любовта говоря, аз съм тук, до теб.

Ех, времето... как с нас играе!

Ще се съмне скоро, а дъждът вали.

Но със утринта не настъпва края,

виж луната, май отива да поспи.

Поспаланка е, остави я да си ляга.

А аз да сипя ли още по едно?

Нещо в гърлото така ме стяга,

и в мен напират - въпроси сто.

Да, ти почука тихо на вратата.

Отключих я, не просто ти отворих,

там, зад нея, се напивах с тишината.

Сега се сещам, май аз те заговорих.

Между редовете сякаш те усетих,

едно сърце туптеше скрито...  там.

Някак си, случайно те намерих.

Защо се случи? И това не знам!

 

ноември 2007

© Людмила Нилсън Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??