Тук съм
Почука тихо на вратата ми... отворих.
Поканих те да влезеш у дома,
не помня - първа ли те заговорих
или отвърнах аз на твоите слова.
Дар донесе ми - една надежда.
Събуди моите заспали сетива.
Дали сърцето ми към теб поглежда?
Не знам! И ти не питай за това!
Не казвай нищо. Заповядай, настани се!
Ще ти създам уют, навън вали,
ето... на рамото ми облегни се
и ако искаш, просто помълчи!
Аз ще те слушам, това го мога,
разговаряла съм вече с тишината.
Отговори нямам на въпроса,
но знам едно... не бягай от съдбата.
Да ти налея ли? Да пием двама.
Да отворя вино или уиски с лед?
Така е, понякога си заминава...
За любовта говоря, аз съм тук, до теб.
Ех, времето... как с нас играе!
Ще се съмне скоро, а дъждът вали.
Но със утринта не настъпва края,
виж луната, май отива да поспи.
Поспаланка е, остави я да си ляга.
А аз да сипя ли още по едно?
Нещо в гърлото така ме стяга,
и в мен напират - въпроси сто.
Да, ти почука тихо на вратата.
Отключих я, не просто ти отворих,
там, зад нея, се напивах с тишината.
Сега се сещам, май аз те заговорих.
Между редовете сякаш те усетих,
едно сърце туптеше скрито... там.
Някак си, случайно те намерих.
Защо се случи? И това не знам!
ноември 2007
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Людмила Нилсън Всички права запазени
