"Твойта хубост, твойта прелест"
Сякаш, времето спира ни тук, опаковани странници в мрака,
и денят ни започва с юмрук, и не знаем каквото ни чака.
Всъщност знаем и дишаме здрач, от години преситени с него,
"благодетел" е онзи палач, в който блика нестихващо Его.
Замъглени са всички очи, замъглени от плач и миражи,
а Балканът с тръба не ечи…Да. И слънцето спряло е даже.
Няма мирис на росни треви, прозаични са всички ливади,
всеки тук е превит доземи, тук уплашен отстъпва и Адът.
Поразителна, странна страна, време няма, отдавна е спряло,
ще потърсим ли наша вина, щом на черното викаме бяло.
И защото останахме тук, опаковани, тъжно смирени,
и смехът ни е някак си друг, и в очи от сълзи осолен е.
Заглавието е стих от припева на българския национален химн. Поставил съм го напълно съзнателно, за да подчертая идеята. "Балканът с тръба не ечи", "И слънцето спряло е даже" са препратки съответно към "Вятър ечи, Балкан стене" на Чинтулов и "Хаджи Димитър" на Ботев, макар употребени в друг смисъл и контекст.
Посочвам това, защото станахме много чувствителни на тема плагиатство.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Станчев Всички права запазени
