Твърде късно за любов
От първото ми влюбено желание
до днешната по навик, самота,
мъжа във мойто аз е оправдание,
невинното момче, че остаря...
И устните на хубаво момиче,
които ме изплашиха с пожара си,
прошепнали най-милото Обичам те,
по спомен още ме изгарят...
Изтича, като пясъка в часовник
копнежа, неузрял до към илюзия,
че мога да съм друг, а не любовник
душата си превърнал във контузия...
А някога с нахалната си похот,
живота обладавах до оргазъм.
Утопия разбира се, защото
човекът за света е дребен спазъм.
И вече, като сякаш некролог
е всъщност твърде късно да се ражда
онази изтормозена любов,
която от глада си ни изяжда...
Стихопат.
(Данаил Антонов)
12.01.2023
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Данаил Антонов Всички права запазени
