Твърде късно за любов
От първото ми влюбено желание
до днешната по навик, самота,
мъжа във мойто аз е оправдание,
невинното момче, че остаря...
И устните на хубаво момиче,
които ме изплашиха с пожара си,
прошепнали най-милото Обичам те,
по спомен още ме изгарят...
Изтича, като пясъка в часовник
копнежа, неузрял до към илюзия,
че мога да съм друг, а не любовник
душата си превърнал във контузия...
А някога с нахалната си похот,
живота обладавах до оргазъм.
Утопия разбира се, защото
човекът за света е дребен спазъм.
И вече, като сякаш некролог
е всъщност твърде късно да се ражда
онази изтормозена любов,
която от глада си ни изяжда...
Стихопат.
(Данаил Антонов)
12.01.2023
© Данаил Антонов All rights reserved.
