Tя се препъна в тишината
канибалd и стеляна
Не питаш, да, но явно си запомнила,
когато със вселената се раждахте,
че всичките усмивки монохромни
са къпещи се изгреви беззалезни,
че парещата слънчева безбрежност
е сляпа, глуха, няма и стерилна,
а сбръчканата твоя безметежност -
отчайващо и скучно инфантилна.
Инфанто инфантилна и сърдита,
капачките веднага скрий в мазето,
суетна, горделива и изпита,
приличаш много на изгнило цвете,
събличай остарелите си норми,
разхвърляй всички смешни парадигми
и, без да бъдеш вече илюзорна,
разкъсай всички свои атавизми...
Какво си се развихрил с тези думи,
нима не ти харесва вчерашната рокля?
Доскоро да ме впечатлиш въртеше гуми,
а днес за теб съм ментелива стока.
И да, сгреших, че толкова те слушах,
пробиха го стъпки и отекна в тавана
онзи сън, в който ушите запушвах,
когато подхвърляше трохи от стомана.
И ето ти лист, да се оплачеш поканих те,
подават се от джоба ми магически отвари,
ще те отпоря, тъй както вдянах те,
че не му трябват на живота ръкави.
Мой е краят.
Това ще е последното ми стихотворение за следващите поне 2 месеца. Ще ви посещавам!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стеляна Всички права запазени
