Угасеният фар...

Угасеният фар...

(вечните моряшки истории)

Това е стара и тъжна История значи,

но в моряшките кръчми е с край разкрасен:

за красива жена, за любов, за моряци

и за някакъв остров със фар загасен...

И аз съм я слушал, и аз съм се палил,

и вярвах, че някога то е било,

защото един ли моряк е  оставил,

една ли жена във любовно легло...

И може би „Фар угасен” да е символ

на тази измамна, моряшка любов,

че със нова жена, на всеки нов пристан-

и светът повторяем е, но и винаги нов...

... На стръмна скала от години незнайни

проблясвал самотен, спасителен фар,

но вечните морски маршрути безкрайни

не спирали там, с любопитство макар...

Разказват, пазачът на млади години,

бил морската Нимфа залюбил и тя:

родила красива, с черти на богиня

и гъвкава като делфин- дъщеря...

Тя, в малката къща до фара, живяла

след смъртта на баща си на тази скала

и поддържала фара, а със сигнала

си, сочел той път безопасен в мъгла...

И често с цветя се обличала само,

и  плувала гола в морето в зори,

самотен делфин я сподирял, и двама

лудували там във безгрижни игри...

... Но кораб веднъж прекосил хоризонта

и бавно „потънал” в морето, отвъд,

и с тръпка усетила, че е самотна,

и в миг закопняла: за мъж, и за път,

понеже от майка си със красотата

била наследила с безсмъртие тя

и Вечната младост, но във самотата

си, още не знаела, че е Жена...

... Вилнеела цял ден зловеща стихия,

вълните се блъскали в стръмният бряг,

когато изплувала в мрака гемия

и пъргаво скочил от нея моряк...

Посрещнала леко смутена моряка,

но нищо не скрила от себе си тя:

и огряни от огъня, той в полумрака

на страстната нощ я направил:  Жена!...

... А в утрото, вятър попътен в платната

когато със слънцето там заиграл,

морякът отново залюбил вълната

и пак: пред Страстта, Необята избрал...

Но тя обещала му фарът да свети

догдето го чака с любов на брега,

когато обърне насам ветровете,

които в платната е хванал сега.

Обаче, страстта на жените познала,

по вятъра пуснала дълги коси,

му казала твърдо, в часът на раздяла,

че фарът завинаги ще угаси-

не се ли завърне и Друг се отбие

последвал сигнала на фара в нощта:

и защото магия е тази Стихия,

и защото е прелестно да си Жена!...

... Отплавал морякът и го измъчвали

красивите спомени нощи и дни...

Но с времето после, в моряшките кръчми,

си купил утеха с крайбрежни жени...

... А там на скалата Жената стояла

и все тъй чаровно красива била,

но всички, съзряли на фара сигнала,

избягвали тази опасна скала...

И в моряшките кръчми красиви легенди

се плъзнали бързо като мълва-

суеверно твърдейки, че който погледне

към нея, се влюбвал и то е съдба:

през деня ветрове под платната да гони

а вечер поел по обратният път-

към нея магичният фар да го води

и нощем да люби най-страстната плът...

... И в хубаво време, и в бури свирепи,

по лунни пътеки в спокойни води,

не спирал премигващо фарът да свети,

и животът тук текъл уж както преди,

но някак „улегнала” вече Жената

и често умислена вечер била,

и отдавна със оня делфин във водата

не играели с гъвкави, млади тела...

А времето толкова бавно минава,

когато очакваш и точи се то

и само надежда безумна остава...

А няма и бури: не знайно защо!...

... Историята вече от тук се заплита:

помолила майка ѝ Морският цар

да извие със буря в нощта, страховита,

че всеки моряк да се моли за фар...

И бурята свила със сила зловеща,

а кораб подхванат от силна вълна

на пустият бряг бил със радост посрещнат

от млада, неземно красива Жена...

Морякът бил слушал онази легенда

за Жената, в която се влюбваш в мига

и не можеш Съдбата си ти да избегнеш

попаднеш ли някак си тук на брега,

но тя му подала ръка и повела

към къщата горе, на скалният връх,

където отдавна застлала постеля

и паднали двама без дрехи, без дъх...

И дълго се любили там без насита,

със морският ритъм- вълна след вълна,

и тя във нощта пак онази изпитала

разтърсваща тръпка, че е вече Жена!...

...Щом стихнала бурята на зазоряване,

щастлив, но разумен той Жената отвел,

разбрал във безумната нощ на отдаване:

че и Женската вярност е даже с предел!...

...А тя угасила за първи път фара

самотно проблясвал и нощем и ден...

... Това е и тази История  стара,

и всеки бряг има си: „Фар угасен”!...

Коста Качев,

Някога в Океана

28.03.2014.