Уж въздух, а всъщност надежда
Той няма червена канадка, ботуши
и шапка със мъхест помпон...
Прегърбен на гега, старик кротко пуши,
в ръката със прашен балон.
Подпират се с калната пейка - и двама
достигнали немощна възраст.
Не, тук не очаквай поредната драма.
А просто човечец... И мръзне.
Огласян в синкоп от обувки, площадът
живее друг сякаш живот...
Но в тази преливаща в глъч канонада,
детенце направи си брод.
Огря със искрящи очички старика,
загърден във дрипав балтон
и с нежен камбанен гласец тананикна:
"Ах, мамичко, искам балон!".
А бедната майка през него погледна,
заклещена в своя си свят.
Примигна детето с надежда последна
и плахичко тръгна назад.
Тогава се случи - прегърбена сянка
изтупа палтото с пагони
и всичко отекна във глас издиханен:
"Елате, раздавам балони!".
Въздушната връзка, закичена близо,
подобно глухарчен букет,
балон след балон от връвта се изниза.
Синкопът преля във сонет.
Не беше червена канадката, нито
брадата от пухкава прежда,
но в края на къси кончèта политна
уж въздух, а всъщност надежда.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
