9 dic 2017, 13:08  

Уж въздух, а всъщност надежда 

  Poesía
3781 33 62

Той няма червена канадка, ботуши
и шапка със мъхест помпон...
Прегърбен на гега, старик кротко пуши,
в ръката със прашен балон.

 

Подпират се с калната пейка - и двама
достигнали немощна възраст. 
Не, тук не очаквай поредната драма.
А просто човечец... И мръзне.

 

Огласян в синкоп от обувки, площадът
живее друг сякаш живот...
Но в тази преливаща в глъч канонада,
детенце направи си брод.

 

Огря със искрящи очички старика,
загърден във дрипав балтон
и с нежен камбанен гласец тананикна:
"Ах, мамичко, искам балон!".

 

А бедната майка през него погледна,
заклещена в своя си свят.
Примигна детето с надежда последна
и плахичко тръгна назад.

 

Тогава се случи - прегърбена сянка
изтупа палтото с пагони
и всичко отекна във глас издиханен:
"Елате, раздавам балони!".

 

Въздушната връзка, закичена близо,
подобно глухарчен букет,
балон след балон от връвта се изниза.
Синкопът преля във сонет.

 

Не беше червена канадката, нито
брадата от пухкава прежда,
но в края на къси кончèта политна
уж въздух, а всъщност надежда.

© Миглена Миткова Todos los derechos reservados

La obra participa en el concurso:

Раждане на Добротата »

1 Puesto

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??