Уморих се...
Все се гоня залудо със времето,
а годините грозно се плезят...
На живота изпуснах му стремето
и крилата смених със протези.
На душата надянах нашийник,
че сред вълци и тя се овълчи -
разбунтува се, почна да вие -
като червей във мене се гърчи.
А сърцето си - този предател,
без упойка сама ампутирах.
Полудях! Насъбраха се гарвани...
Беше знак. И навярно умирах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валерия Иванова Всички права запазени
