Цианидово блесналите устни

на вампирски ухилените спомени

трескаво пъплят по крехката плът

на кристално черните ми нощи.

Нахлуват, опипват сънищата,

във които тя никога не идва,

съскат с презрителна злост

към кълновете недоизпепелена надежда,

дето крия в калта на всеки

все още невкаменил ме провал.

Кажи ми, как да отворя очи,

когато светът ми се е свил

в една последна студена неделя

и кой ще нахрани гласовете

на вечно плачещото мое безпокойство,

щом в сумрака на бъдното

гасне жълтия бяг на всяка луда авлига?

Изгребваш небето и гаснеш,

скарабей мой,

езически изящен.

Мандрагора израства от всеки твой вопъл,

слънцето изскубва лъчите си колосално тихо.

а страхът забравя своето име.

Пъпната връв на изгрева само дочакай,

защото любовта не е избор,

а избраност.

Както всяка дума става на прах

и всяко тяло се превръща във камък

така и ти ще обичаш винаги тази,

която никога няма да бъде твоя,

дори хиляда нощи да ти се обещае,

на хиляда и първата ще избяга със сърцето ти за награда.

Но ти не тъгувай, въпреки че ме болиш –

веднъж в живота се обича със сърце,

в остатъка - без.