Унинието никнещо след Нея (О, мой тъжнооки принце)

Цианидово блесналите устни

на вампирски ухилените спомени

трескаво пъплят по крехката плът

на кристално черните ми нощи.

Нахлуват, опипват сънищата,

във които тя никога не идва,

съскат с презрителна злост

към кълновете недоизпепелена надежда,

дето крия в калта на всеки

все още невкаменил ме провал.

Кажи ми, как да отворя очи,

когато светът ми се е свил

в една последна студена неделя

и кой ще нахрани гласовете

на вечно плачещото мое безпокойство,

щом в сумрака на бъдното

гасне жълтия бяг на всяка луда авлига?

Изгребваш небето и гаснеш,

скарабей мой,

езически изящен.

Мандрагора израства от всеки твой вопъл,

слънцето изскубва лъчите си колосално тихо.

а страхът забравя своето име.

Пъпната връв на изгрева само дочакай,

защото любовта не е избор,

а избраност.

Както всяка дума става на прах

и всяко тяло се превръща във камък

така и ти ще обичаш винаги тази,

която никога няма да бъде твоя,

дори хиляда нощи да ти се обещае,

на хиляда и първата ще избяга със сърцето ти за награда.

Но ти не тъгувай, въпреки че ме болиш –

веднъж в живота се обича със сърце,

в остатъка - без.