Спечелих...

Загубих...

Усмихвах се...

Плаках...

В стремежи се целих...

Почти ослепях.

Неволята даже безмислено чаках...

На срички разпръсквах се...

Но пак се смях.

Събирах надежди от изгреви нови

и... тупвах самотна сред лунния прах.

Оплитах се в мрежи на грешни любови...

Болеше последната, но оцелях. 

И свойте коси побелели от рано

прикривах със тубички тъмна  боя...

Синът ми ме сгряваше с топлото „мамо”

и знаех, че няма да бъда сама.

Изхлузих  отдавна едно „Да” от  пръста,

и с укор ме гледаха триста очи...

Наместо да си носи всеки сам кръста

един не избра просто да... замълчи.

Преглъщах обиди, лъжи, обвинения,

пресъхналите си клепачи дерях...

и купища болни и грозни съмения

виновно-невинна търпях ли търпях.

Бях може би повече пъти добра,

но много боли ме, че също  бях лоша.

Пред своите грешки аз свеждам глава

и може би някой ден ще си дам прошка...

Печелих

и губих...

Усмихвах се, 

плаках...

Забърсвам от миналото си прахта.

Навярно тепърва не е дошъл влакът...

Не го чакам всъщност!

Аз просто вървя.

И падам, и ставам, и още  греша...

но знам, че каквото и да ми се случи,

и всеки мой белег по тази душа

(от добро или лошо)

е за да ме учи!

Павлина СОКОЛОВА