Усещам тишината как пораства
Усещам тишината как пораства
В памет на баща ми...
Септември скъса броеницата
жестоко и непреднамерено.
Зърната и, превърнати във липса,
търкалят се и с горчивина разделят
звука на стъпките от тихото безвремие.
Смехът на ехото изхлипва. И мълчи.
И трудно се преглъща ежедневието,
превърнало се във убиец на мечти...
Край спомена, превърнал се в очакване
с жестокостта на болката да свикна,
усещам тишината как пораства
с един глас по-малко... С един...
24.09.2008г.
Това е сълза. Не оценявайте!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дочка Василева Всички права запазени
