Усмихваш ме
Усмихваш ме. Не знаеш колко...
Първото усещане не бе измамно.
Потръпвах, да, страхувах се малко.
Защо ли? Всичко беше странно...
А ти за миг не трепна, не показа,
че външността ми ще ти повлияе.
„Вътрешното е най-важно" - каза,
но аз жена съм и женското ридае.
Не ти се сърдя, не. Така се случва -
пълнеж в обвивка трудно се побира.
Сърцето, то никога не се заключва,
усмивка като водопад оттам извира.
30.10.2006г / 25.02.2008г
(цикъл "Споделено")
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анета Саманлиева Всички права запазени
