Стар, самотен обущар

разхождаше се в топла вечер.

Търсеше си време

да отпрати свойто бреме.

Вървейки в самота,

умислен, търсещ красота,

старият в ангел

погледа си спря.

Край морето, до вълните,

момче, едно само дете,

в бяло от главата до петите

гледаше само звездите.

Старецът поиска

приказка да си удари

с малкото момче.

И седна дядото до него.

"Какво само дете

прави в късна нощ

на брега на студеното море?"

"Ти си, дядо, отговор за мене.

Виждам мъдрост имаш, дядо.

Носиш много, много бреме

на тези изгърбени рамене." 

"Как бе, дядо, как момче,

на твойта възраст, едно дете...

познава що съм аз... един стар,

забравен вече господин." 

"Как забравен?

Та аз тебе тука чакам,

осемдесет и две години вече...

Но виждам, още трябва да почакам.

"Как, бе дядо? Що говориш?" 

"За да дойдеш с мене,

първо трябва да откриеш,

че не ти трябва туй твойто бреме.

Никога, никой не е преминавал,

към вечността с бреме.

Няма нужда да носиш вече

туй твойто на инак здрави рамене.

Ще те изчакам да погледнеш

с усмивка, мир и светлина.

И тогава ще те взема

с мен във вечна красота."