След слънчевите съботи  на  свободата  -

илюзия  оказа се надеждата за утрешния ден.

Приседнала във ъгъла, повдига рамене тъгата ми:

• • 
    

    Към края сме! Тук всичко свършва!

Това е, моето момче!

Изпращам с дълъг поглед  и  последната надежда,

напуснала безмълвно черупката на моя бряг.

Усмивката на радостта ми  -  под залеза приведена,

разлиства спомени безцелно като в някакъв атлас.

Макар да знае твърдо, че нямат география

мечтите, мъката и радостта.

Щом тръгна аз  -  ще вдигне синьото платно на август,

ще приласкае вятъра и ще отплува

към някой непознат...

Но не момчето в мен  -  животът си отива.

От безсилие накъсан, полуусмихнат, полусподелен.

Безсолен и безвкусен, и хлъзгав като риба,

която уж си хванал,

но се оказва  -  не съвсем...