18.09.2021 г., 22:57

В друг живот

760 2 3

Угарка от цигара

в пепелника хвърлена.

Седнала на дивана

гледам снимката сложена в рамка.

А на нея за другите - обикновен човек,

за мен - някой, който дойде отдалеч.

 

А те не знаят, не знаят,

нищо, по дяволите, не знаят

за този свят, който обитават.

И обещават ли, обещават,

нeща, които никога не ще направят.

Става твърде късно щом го осъзнаят...

 

Минават години.

Остаряват. Накрая си заминават...

А неизпълнените обещания остават.

 

*

 

Гледам снимката,

на която си ти.

Очите ми горят.

Така направи и ти,

не помниш ли?

 

Даде ми обещание,

под разцъфналата сакура.

Да се върнеш, да ме прегърнеш,

и никога да не ме пуснеш.

Знаех, че ще те загубя,

в момента, в който

пусна моята ръка.

Искаше ми се да е сън, 

от който ще се събудя.

 

 

Тръгнах след теб.

Исках, така исках

да те настигна...

И тичах, тичах, тичах

(боже, колко много тичах),

но колкото повече се приближавах,

толкова повече се отдалечаваше.

 

Виках те,

но ти не ме чуваше.

И се спрях...

(по дяволите, защо се спрях),

когато разбрах, че не ще те видя пак.

 

Когато вече беше

достатъчно далече - се спря.

Обърна се и помаха ми с ръка.

Виждах те, сякаш беше

на две крачки от мен:

усмихваше се

(почувствах топлина)

в онзи ден...

Минута след това

продължи напред.

Докато накрая съвсем

изгуби се

твоят силует.

 

 

*

 

Даде ми дума, не помниш ли?

Ако не сега, в следващият живот

да ме откриеш,

да се върнеш,

да ме прегърнеш...

 

 

Що за лъжец си...

аз съм тук

и наивно още те чакам...

Къде си? Защо те няма?

Отговори ми...

Дай ми знак. Че ще те видя пак.

 

Запалена е втора цигара.

Камината гори.

Чашата с вино

още

недокосната стои.

Затварям очи.

Виждам те в съзнанието си.

 

Отварям ги.

Дим от спомени:

от минали векове;

питам се:

това ли е наказанието

за моето безсмъртие?

 

*

 

Има ли те в този живот,

в който съм и аз сега? 

И ако да:

търсиш ли ме?

Помниш ли ме?

Помогни ми да разбера. 

 

*

 

Пръстена вече е разтопен.

Не венчален, а останал

от онзи човек - спомен печален.

 

 

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Нина Чалъкова Всички права запазени

Коментари

Коментари

  • Благодаря ви, Нина, Георги за отделеното време!
    Радвам се, че ви е докоснало.

    Благодаря и на теб, Ив.
    Да, обещанията са нещо тленно, с времето те се изпаряват и дадената им значимост се превръща в пепел. Може би, в това време, в което сега живеем (за съжаление) те са нищо повече от някакви думи, с които се утешаваме, когато нищо друго не ни е останало. Взаимността между двама души и тяхната обич е по-важна от едно просто обещание.
    Асоциацията, която правя със сакурата е по-свещена и символиката ѝ за мен е по-различна и дълбока отколкото едно дръвче, което ражда неядливи плодове.
    Защото нищо не е вечно. И тя е живият пример за това.

    Преди векове това се е ценяло. Дадеш ли дума, поставяш и честта си. Дори накрая да не удържиш на нея, поне остава ценен житейски урок, както каза ти.

    Само можеш да гадаеш с колко векове назад е моето мислене. За добро или зло.
  • Приятно.
  • От този свят ли си?
    Прекрасна картина!

Избор на редактора

Любовта си отива в неделя. По здрач.

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Жените на България

nikikomedvenska

Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...

Стаи за... отдих

paloma66

АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...

Мъжко хоро

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Ти

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Ребро над сърцето

Katriona

Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...