В един сонет за древна катедрала
Не твоето лице сега ме буди,
макар че лягам си със него,
във тънки очертания се губя,
на думи, подредени във кортеж.
И раждам се в изящно слово,
отпило от безгрижния ми смях,
накъсвам смислите до голо
и ги поръсвам със живот.
В съня ми тихо се прокрадва
един сонет за древна катедрала,
със Кръст, забит във небесата.
И заиграваме в старинна драма,
в която ти си с образа на Квазимодо,
а аз съм циганката Есмералда.
А обичта ти толкова голяма е,
посипала със спомен пътя ни
от Нотр Дам до Монтфауком.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весела ЙОСИФОВА Всички права запазени
